Добромир Пенков - Моята книга вечно четете и чрез моята ИСТИНА вий се пречиствайте, и на мойте криле вечно летете, и чрез ...

СЛУХОВ АПАРАТ

Купих си слухов апарат,

но той се оказа дефектен –

долавяше само високите тонове.

Дочувам аз песен на птици

от радостни птичи ята

сред клоните на кестен кичест.

И на камбана дочувам звъна.

Дочувам аз звъннали токчета

и кръшен женски смях,

и чучулига, там нейде в високото,

и звън от далечни стада.

Дочувам от вятъра люшнати чанове

и тропот на конски копита.

Дочувам детски весел смях,

посред цветята плиснал,

и ромона на ручея пенлив,

и пеещ пролетен капчук,

и повея на вятъра игрив.

И на китара струните дочух.

Оставам глух

за децибелите на клюката,

на злобата за тягостния звек

и не дочувам лай на кучета

и ръмженето на завистливия човек.

2006 г

ЩАСТИЕ

Щастлив съм!
Имам по малко от всичко –
всичко си имам:
приятели верни –
готови с мен да попеят
и сълзата солена
готови с мен да споделят.
И жена търпелива
край мене се лута.
Щастлив съм!
Внуче във люлката гука...
И децата ми
с гордост в живота вървят,
опазили чиста душата си,
пред никого не превивали гръб.

Плача, стряскам се,
летя, обичам,
и все бързам за някъде...
А край мене внучето тича...
И все пее душата ми...
Щастлив съм!

Река бистроструйна
край дома ми тече...
И огън в сърцето ми лумва,

и все ме към слънцето влече...

В сърцето ми

има обич за всички –
добри или лоши,
грозни и хубави,

далечни и близки...
Из ден в ден
расте сърцето ми,
ще се пръсне!
Щастлив съм!

04.03.2010 г.

СЛЪНЧЕВ ЧОВЕК

Аз съм слънчев човек –

с усмивка дните ми минават.

Понякога се правя на поет

и на музикант понякога се правя.

С усмивка изгрева посрещам

и, грейнал, слънцето следя.

Щастлив, живота си подреждам

и с лекота аз думите редя.

От всяка моя фибра радост блика,

защото аз на слънцето съм син.

Дори в съня ми птица чурулика

и на водата огледалото блести.

Щастлив съм аз!

Денят ми е преккрасен,

със слънце и усмивка озарен.

И нищо ново ме не плаши,

и няма скръб във моя ден.

И камъка когато докосвам,

от него пак слънце струи.

В тъгата аз дни не прахосвам,

а в пролет камбана звучи.

Аз съм слънчев човек.

На всеки аз радост раздавам,

защото аз зная – в ответ

ще получа пак радост в награда.

Аз съм слънчев човек –

през мене слънцето минава.

И знам, че още аз не съм поет,

но съм щастлив, че стъпвам по жарава.

25.012010 г.

София

СЛЪНЦЕ И ВЪЗТОРГ

Аз целият съм слънце и възторг!

Денят ми е с слънчеви нишки тъкан.

Възторжен изграждам аз слънчев живот,

доверчиво докосвам аз слънцето с длан.

От мен тъй много иска Бог –

за да остави диря земният му син,

изпълва дните му със слънце и възторг

и с благодарност аз превръщам ги във стих.

И всичко Бог раздава ми със щедрост –

и слънцето, и този луд възторг,

запазва кът всърцето ми за нежност

и става нежен погледът му строг.

И отминават ме на дните мътните талази,

защото крило над мен разперва Бог.

Затуй грижливо той ме пази –

защото аз съм слънце и възторг!

И всичко трепетно във мен гори,

и слънцето превръща душата ми вплам,

издигат се край мене рой искри –

с възторг аз в слънцето ще изгоря!

Аз целият съм слънце и възторг!

И нищо няма устрема ми да прекърши,

додето сам не срещна Бог,

додето земният ми път не свърши!

23.01.2010 г.

София

АЛБИЦИЯ

Посадих кафява малка семчица
със сложно, завързано име – Албиция –
в дърво да се превърне във времето,
на живот от ръката ми крехка орисана.

Посадих аз още семчици спящи,
за живот под слънцето мечтали,

във земята тръпнеща, чакаща –
живот да даде на своите рожби заспали.

Поникнаха моите семчици, поникнаха,
любопитно загледани в слънцето,
над земята кърмилна надникнаха,
с надежда замечтали за бъдното.

Раздадох на хора, за земята загрижени,
стъбълцата им крехки и нежни,

всеки ден търпеливо за тях да се грижат,
да ги превърнат в прекрасни дръвчета.

Не знам аз къде са пораснали
семената кафяви, тогаз посадени
във земята добра от ръката ми,

но, знам, ще си спомнят те вечно за мене.

04.03.2010 г.

ВЪРБА

Отсякох старата върба,
на нов строеж да сторя място.
Полегна старата върба
сред хвощове и храсти...
Заплака старата върба,
загледана в небето ясно...
Притихна старата върба –
да се прости с света прекрасен...
Смири се старата върба,
приела този край ужасен...

Но в миг, снежинка бяла
в ранените и клони цъфна,
за нов живот тогава замечтала,
със вятъра готова да изхвръкне.

С безброй изпъстри се цветчета
тогаз, умираща, върбата
и, весели,политнаха те към небето,
безсмъртни, отлетяха и децата....

Едва тогаз върбата примири се,
щастлива, клоните отпусна –
изпълнила бе земната си мисия –
и, без тъга, тоз свят напусна...

19.03.2010 г.

Икона

Аз с камъка воювам всеки ден
във тежка, непрестанна битка.
Не зная кой ще бъде победен,
но все поддържам каменния ритъм.

Аз с камъка воювам всеки ден
Воювам тежко, упорито
и виждам аз как ляга укротен
и в новото си ложе той притихва.

Аз камъка прегръщам всеки ден
и той със ласка ми отвръща,
отдръпвам се и гледам възхитен...
И камъкът в икона се превръща.

21 август 2009 г.

ТИШИНА

Стоя
         до моята
                   вечна река –
има камък,
         има вода
и една
безкрайна
                   Тишина...

Няма
         чалга-певици,
няма
         чалга-сериал,
няма
         чалга-политици –
                   Тишина...

И никой
         в твоята глава
рекламна
         глупост
                   не влива.
Безкрайна,
         топла
                   синева
сетивата
         властно опива...
                   Тишина...

И няма Биг,
         и няма Литъл
или пък
         глупава игра
и само
         вик на птица
раздира
         мойта
                   Тишина...

И е толкова
         тихо –
чуваш
         как
                   расте трева...
Не трепва
         нищо...
Само
         някъде
                   жужи пчела
и нежно
         звъни
                   Тишина...

16.04.2010 г.

ЕУФОРИЯ

(след представянето на първата ми книга)

Със толкова обич ме среща днеска градът,
от моя внезапен стих омагьосан...
И толкоз прекрасен е днеска светът,
дето с своята слънчева длан съм докоснал.

Любовта, която толкоз щедро съм раздал,
умножена стократно при мен се завръща...
И стъпвам аз по калдъръма в моя град
и моят град със благодарност ме прегръща.

Благодаря ви, мили, за сълзата,
от окото дето моят стих е изцедил.
Благодаря, че споделихте с мен тъгата
и радостта, която аз съм ви дарил.

Едва сега ме моят град открива,
затуй на моя град щастлив благодаря.
И обещавам аз на моя град
че още по-красиви
и още по-тревожни стихове ще му даря.

15 май 2010 г.

МОЯТ ГРАД

Реката в моя град
е толкоз чиста
и слънцето над моя град
изпраща радостни лъчи.

Небето в моя град
е толкоз бистро
и тъй над моя град
са горди вечните скали.

И едрите звезди над моя град
са толкоз близко,
и толкоз свежест в моя град
от въздуха струи...

Тъй чаровно в моя град
децата се усмихват...

И толкоз радостно
душата в моя град звъни...

И римите във моя град
тъй лесно се намират...

Затуй със благодарност
прегръщам моя град
щастлив.

23 май 2010 г.

***

Уморен от шеметния ден аз крача,
вдъхновен от шеметния ден летя
във възторг и във болка се мятам
и от радост и болка крещя...

ЗРЯЛОСТ

Тъй дълго в земния си път се лутах

и верен път напразно дирих,

и колко време в търсене изгубих:

на зрелостта плодът все не намирах.

Преглъщах дълго аз горчилката зелена

и с всеки ден аз умъдрявах.

Безброй беди се струпаха над мене –

чрез удари и болка аз съзрявах.

Но днес аз билото на зрелостта достигнах

и къпя се на зрелостта в спокойните води,

и всеки ден аз ново щастие откривам,

сърцето всеки ден от радост ме боли.

И зряла любов на дланите пари,

и сладък сок във жилите тече,

изпълнен съм със трепети мечтани,

щастлив съм като малко дете.

От плод е натежала лозницата

и вино тежко аз ще налея,

и ,щастливи,ще гледат очите ми

как радостни растат децата край мене.

Но свива се понявга сърцето ми зрялото,

че знае – щом в есен узрее плодът,

ще падне тежък той на земята

и ще го стегне в зима студът.

Защо плодът узрял да падне,

щом тъй добре стои на клона си?

Макар че съм узрял във земното си пладне,

не ме откъсвай, моля Ти се, Господи.

Не ме откъсвай, Господи!

От зрелия си връх света аз да погледам.

Толкоз хубав е днеска живота ми.

Не ме откъсвай, Господи ,от него!

Толкова зелени сърца

от земната градина си откъснал,

а аз съм вече зрял,

но, моля Те, не ме откъсвай!

20.01.2010 г

София

ШЕЙСЕТТЕ

Преминах вече шейсетте…

И малко посивях…
Поумъдрях…
Макар че

още чувствам се дете…
И, разбира се,
съвсем не съм аз остарял.

Е, има тук и там

по някоя болежка,
но хляба си
изкарвам сам
и камъка
все още дигам тежък.

Но, странно,

нещо пообърка се
сякаш,
не е нещо в ред…
С копнеж
гледам аз в бъдното,
с вяра
тичам напред!

Из ден в ден
сила в мен
напира –
ще ме задуши!
И всеки ден
света аз преоткривам,
и всеки ден
духът
преградите руши!

И всеки ден

стени от вар,
от камък и копнеж
неспирно
аз изграждам!
Кой казва,
че съм стар?
Та аз

едва сега
се раждам!

12.03.2010 г.

Не стряскат мене земните облаги –

отдавна с тях. наситен е светът.

Дори и да останем вечно млади,
дали по-светъл ще е земният ни път?

Все тичат всички в вечно търсене,
на туй, кое ръката да докосне може,
и страдат внезапно щом свърши се,
изпълва се светът със скръб, о Боже.

Потъва всичко в трескави стремежи,

в безкрайно земно трупане

и от в мечти за вещи раждани копнежи…

Във самота умират дните им погубени...

Не стряскат мене земните облаги.
Що значи имане и що е твърд?

И винаги вървя все тъй аз недосяган
от земни жажди в земния си път.

С мечти за слънце днес изпълнен е духът,
очакване за полет дните ми пленява,
когато гледам как над мене птиците кръжат
и от висинето вечно с вик ме поздравяват.

Не се страхувам богатството да не открадне някой,
защото скътал съм го аз дълбоко,
и знам – бушуващият в мене пламък

ще ме издигне чак до Бог високо.

13.02.2010 г.

ХАЛИЩА

Събираме бабини халища,

колела от каруци събираме,

дето са ходили в старите пасища

и кавалите, що по седенки са свирили.

И във потайни места ги закътваме

или във музеи подреждаме –

да ги запазим за бъдното

и да излъжем ний времето.

Че няма ги вече бабите сръчните

шарени халища да изтъкат

и не ходят дядовци в кръчмите,

колела нови щом те изковат.

Запазил съм аз от времето бабино

топлотата в гърдите човешките.

И дълбоко съм скътал във раклата

две сълзи – да тревожат сърцето ми.

И пазя се аз като бабино халище,

като колело от каруцата дядова

да не затрупат без време мен халите

и все така да е будна душата ми.

20.01.2010г.

София

ДЪЛБИНА

Все по-дълбок е моят свят,

от все по-дълбоко чувствата извират

и с всеки ден аз ставам по-богат,

и все по-силни думи аз намирам.

Душевни дълбини откривам аз незнайни

и все по-тревожен става ми духът,

и всеки ден откривам нови тайни,

и всеки ден откривам нов аз път.

И колкото се нирвам по-дълбоко,

и колкот по за всичко ме боли,

толкова по гледа душата на високо

и се издигам над житейските мъгли.

Със всеки ден все по-богат аз ставам

и всеки ден откривам нови висоти,

и с по-голяма радост себе си раздавам,

и с все по-нежна струна сърцето ми трепти.

23.01.2010г.

София

ДВАНАДЕСЕТИ МАРТ

Какъв бе този ден?...
И кой го пълни
с толкоз мощ?...

Дали Тоз,
дето грижи се
за Чашата
и чувствам
как стои до мен,
и вечно
храни ме с възторг,
и тъй щедро
днес
държи ръката ми,
и води ме
във дебрите
духовни?...

Какъв бе този ден!
С какво

заслужил съм
аз толкоз щастие
неземно?
И тъй
се чувствам
обновен,
и все така
се къпя
в пълноводната
река аз –
неизменно!...

Не искам

нищо повече,
не искам.

И стига ми,
че още гледам
залеза,
че днес
Вселената
е близко!

12.03.2010 г.

ОТНОВО

Смири се
за малко духът...
Смири се...
Оставих за малко
страстите
да поспят,
да стихнат –
да не би
сърцето пламенно
да изгорят
стихиите...

Отдъхна си
малко духът,
почина си...
Но чувствам –
събужда се отново
духът,
събуждат се отново
стихиите...
Започват отново
да ме горят
разтревожени
мислите...

Идва си отново
всичко на мястото...
Посяга отново
към молива
ръката ми...
Застава пак
зад мен
Онзи,
дето шепне
в ухото ми.
И се слива
с мен
Този,
дето подрежда
живота ми...

Идва си отново
всичко на мястото...

19.03.2010 г.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ МАРТ

Днес пак работя добре.

Мозъкът днес отново пак е пламнал
и кипи отново в мене днес
онзи дух дето ражда жарава.

Днес – за нищо не мога да мисля,
днес – за нищо не искам да знам –

просто днес неспирно трябва да пиша,
защото тъй иска Тоз, дето гледа от Там!

И все гърмят в главата ми тъпани,
и се пълни главата ми с толкоз слова,
и подреждат се в нея словата объркани,
и след миг, подреден се усмихва света.

Затуй – аз просто не бива да спирам,
затуй главата си не трябва да жаля!
От мене иска Бог слова да намирам.
И няма нищо по-прекрасно от това,
което днес изпълва ме с жарава!

14.03.2010 г.

МОЯТА КНИГА

Тази книга

никога
не може да бъде
прочетена…
Затова
я носете
винаги

с себе си…
Затова,
четете я
ВЕЧНО!

И сила от нея
винаги вземайте,
и чрез моята
ИСТИНА
вий се пречиствайте,
и на мойте крила
вечно летете!
И –
чрез моята
длан,

СЛЪНЦЕТО
ВИЙ
ДОКОСНЕТЕ!

12.03.2010 г.

ЦЕНА

Цена на мойта книга
не искам да поставят.
Книгата няма цена!
Затуй аз свойта книга
ще раздавам –
ей така…

Да може тя
до всекиго да стигне
с моите мъдри слова,
да може всеки да я обикне –
просто така.

12.03.2010 г.

ЗАДОЧЕН РАЗГОВОР

– Как ви се струва?
Хубави ли са моите стихове?
– А, бе, общо взето – бива ги –
само дето не излизат сричките.

– А преди да преброите сричките
хубави ли бяха моите стихове?

– О, да вълнувахме се всичките.
Май по-добре да не ги бяхме броили.

Сякаш в счетоводство някакво аз съм,
дето в графи някой всичко поставя
и додето не се получи баланса,
счетоводителят стриктен все не мирясва.

Не мога сричките аз да броя,
додето пари в мене таз жарава.
Повярвайте! Ще изгоря!

додето сричките аз преброявам!

14.03.2010 г.

САМОТНИ СЪРЦА

Търсят се безкрайно сърцата,
търсят се...

Едно към друго стремят се,
стремят се...

С копнеж е сърцето изпълнено Негово,
тръпне в очакване Нейното,
пълно е с желание бедното,
с желание е пълна Вселената.

В самотно желание пулсират и двете,
в очакване вечно пулсират
и все не успяват те да се срещнат,
едно към друго все път не намират...

Не знае Той, че е Тя като Него в очакване,
не знае Тя как я търси Той трепетно,
самотен как чака в пространството
да я грабне в прегръдките шеметно...

С безброй тревожни, самотни сърца
и с болка е пълна днеска Вселената,
все търсят се и все не успява така
да се срещне сърцето Негово с Нейното...

26.02.2010 г.

МЪЖЕТЕ

Като малки деца са мъжете

и толкова малко им трябва,

за да дарят на някого цвете

и нежно коса да погалят.

Тъй са самотни мъжете,

а толкова малко е нужно –

да се срещнат сърцата – и двете,

да не поглеждат в градините чужди.

Не искат много мъжете –

делата им някой да забележи,

да не им се прекършват крилете,

да откриват все нови копнежи.

За да не бъдат самотни мъжете

обичайте тях до полуда

и, вярвайте – те са кралете

на земното тайнствено чудо.

23.01.2010 г.

София

БРАЗДА

Скъсява се браздата ми,
скъсява,
и все по-рядко в нея семена

засявам…

Умалява денят ми,
умалява
и все по-малко слънцето
огрява…
Натъжава се сърцето,
натъжава,
и с всеки ден небето
приближава…

10.02.2010 г.

ОТНОВО

Винаги нещо

би могло да се случи…
Да, би могло…
Приятел би могъл
да изгубиш…
Да, би могъл…
Светът би могъл
върху теб да се срути…
Да, би могъл…

Ако живее
с тази мисъл
сърцето –
да се свива от страх
би могло…

Да очаква

как ще се срине
небето
и ще смаже
сърцето добро…
Би могло…

И в очакване за полет
да тръпне,
да живее в копнеж,
в мечти да се къпе –
би могло…

Затова

очаквайте слънцето –
и ще грейне то –
непременно!

Затова
очаквайте в бъдното

човешкото
вечно добро –
неизменно!

На всичко
в добрия край
вие вярвайте –

до полуда!

И ще стане
денят земен рай –
като в чудо!

07.03.2010 г.

ОБИЧАЙТЕ

Обичайте, обичайте –
обичайте красивите жени
и грозните обичайте,
и обичта
и тях ще разкраси…

Обичайте
децата, дето тичат
и болните обичайте,
обичайте звездите
и слънцето.

Обичайте!

Обичайте добрите хора
и лошите обичайте,
че инак
лошите кой ще обича…
Непременно
лошите обичайте.
И светът и вас с
любов ще ви дари.

Обичайте самотните
и тъжните обичайте,
и нека
вашта обич
да ги стопли…

Обичайте снежинката,
на клепача във зимата

кацнала,
обичайте птицата,
дошла
да пречисти душата ви…

Обичайте вие
света необятен,
света,

изпълнен с мъгли –
и с любов
направете го вий

по-прекрасен,
и с любовта
превърнете го вий

          във зари.

Обичайте
          дъждовната капка,
самотната капка
              обичайте
и ще измие
       тогава душите ви,
и сърцето добро
             ще пречисти.

Толкова малко е нужно –
просто –
ОБИЧАЙТЕ!

17.03.2010 Г.

НЕ ПЛАЧЕТЕ

Не плачете!
Изтрийте сълзите!
Покажете
лицата –
изсушете
на вятъра.
Изгорете
на слънцето.
Изпъдете
тъгата
от сърцето
забързано.
Постелете
с цветя
вие пътя си.
Не плачете!

16.04 2010 г.

АКО МОЖЕШЕ

Ако можеше
         само да се обичаме,
опиянени
         от вечно привличане...
Ако можеше
         да забравим
                   ний грижите...

Ако можеше
към недостижимото
да не тичаме...

Ако можеше
да сме свободни
като птичките...

Ако можеше
само да се обичаме...

Ако можеше...

16 май 2010 г.

КИТКА ЗДРАВЕЦ

Донесоха много цветя
на моя хубав празник.

Донесоха прекрасни цветя –
и бели, и жълти, и разни...

Но една възрастна дама
         ми донесе
                   китка здравец
и стих откровен
         ми разказа,
подари ми сърдечна сълза...

Подредих във моята къща
         цветята прекрасни
и чрез тях
         любовта се завърна,
домът ми
         изпълни се с празник.

Но когато докоснах
китката здравец,
роди окото ми сълза
и от сърцето ми
нов стих покълна...

16 май 2010 г.

СЪЛЗА ПО ТЕЛЕФОНА

Звъни един мой съгражданин –
прочетох, казва, твойта книга.
Но изведнъж от сълзи задавя се,
засядат думите, дъхът му не стига...

Сълзи обливат слушалката
на този мой съгражданин,
решил да разкрие душата си,
от моя нежен стих разплакана.

Благодаря на тоз мой съгражданин,
потърсил мен във свойто откровение,
решил да сподели с мен сълзата си,
отдушник на болката в стиха ми намерил.

14 май 2010 г.

СПРЕТЕ ТЕЛЕВИЗОРА

Спрете
         телевизора!
Угасете
         лампите!
Запалете
         свещите...
Стоплете
         камината...
Прочетете
         от моите стихове
на жената,
         която ви е
                   обичала
и вървяла
         до вас
                   през годините,
с моя
         нежен стих
                   я помилвайте...
Докоснете я
         с вечните
                   истини...
Трепнете,
         загледан
                   в очите и.
Полетете
         от крилатите
                   думи
пречистени...
Забравете
         за болката вий,
острата...
Добавете
         безсмъртен миг
                   във живота си...
Оплетете
         душите
                   събудени...
Сплетете
         телата
                   възбудени...
И се любете,
         както никога
                   не сте се
                            любили...
И живейте
         вий
                   вечни влюбени!

17 април 2010 г.

ЕЛАТЕ СЕГА

Когато се препъна,
при мене всички,
знам,
ще дойдат –
непременно.
Тогава
ще намерят време.

Елате сега,
додето ви чакам,
додето стоя
прав на краката.
Елате – да попеем...
Елате – да поплачем...

Нямате време?
Имате работа?
Търсите химерите?...
А Тогава
време
откъде
ще намерите?

17 април 2010 г.

ОГЛЕДАЛО

Кой съм аз?...
         Къде отивам?...
Добро ли е
         това, което върша?...
Сърцето ми
         се свива,
докато отговора търся...
Все тичам,
         искам
                   всичко да довърша...
Не спирам
         и не се прекършвам.
Но не намирам
         отговора – търся...

Бъдете огледало
на моята,
объркана понякога душа...
Бъдете ехо
на моя,
понякога самотен стон...

Кажете ми –
         аз ще ви повярвам...
Сърцето ми
         доверчиво се разтваря...
Помогнете ми
         в разгорещената жарава...
Ръцете си
         доверчиво аз протягам...
Стоплете ме,
         макар и да изгарям...
Бъдете ми
         тревожно огледало...

22.04.2010 г.

ЕЛАТЕ, ПРИЯТЕЛИ

Елате, добри ми приятели,
елате ний пак да се срещнем.
Елате, стоплете душата ми.
Елате, кажете по нещо.

Елате да попеем,
елате да поплачем
и младостта отминала
да си припомним...

Че свива се времето шеметно...
Самотно се свива сърцето...
Елате, стоплете мен – грешника,
и вашта любов донесете.

Елате да попеем,
елате да поплачем
и младостта отминала
да си припомним...

27 април 2010 г.

ПРЕСТЪПНИКЪТ – МЪДРЕЦ

Случайно се загледах
в репортаж един там
на Карбовски.
Говореше там
с някакъв циганин,
задаваше му някакви въпроси…

Без да искам
във темата вникнах.
Оказа се, че този циганин
едва ли не хора убивал –
измъчвал ги, биел ги –
то се знае, че за пари.

Но някак полека

или изведнъж
умъдрял този циганин,

умъдрял

този български мъж,
до Божата мъдрост достигнал…

Не можеше да преброи той раните,
дето кат’ разбойник получил,
но, без да се вслушва в уроците бащини,
сам урока си земен той бил научил…

И запя този, грешният циганин,
за смъртта и за Бога запя,
с тази песен душата пречисти си,

и, пречистен, мъдрият грешник умря…

14.03.2010г.

ДВЕ БАБИ И ЕДНА БОЗА

В един прекрасен МОЛ,

в прекрасен зимен ден

две баби търсеха место

на топло нейде да поседнат.

За никъде не бързат двете баби –

до всякъде отдавна са стигнали.

От немощ треперят краката им слаби

и спомнят сал дните преминали.

От чантата едната с боза бутилка извади,

две пластмасови чаши намери другата.

Замислено пият боза двете баби

и, мълчаливо, към бъдното нейде пътуват.

До тях, на пейката, едно момче

влюбено свойто момиче целува.

Не виждат край себе си нищо те

и само на момичето очите лудуват.

Целува момчето свойто момиче

и не мисли дали целувката е грях.

А, отдавна забравили мечтите,

две баби замислено пият боза.

21.01.2010 Г.

София

ТЕЛЕВИЗОР

И този ден аз добре се потрудих,
и пак бе изпълнен с радост деня,
и толкоз интересни неща ми се случиха,
че да разкажа ги бързам аз към дома.

Припрян аз вратата отварям,
да разкажа отварям уста…
Но в момента тече сериала –
че е бременна се оказва Айша!

Нищо, смирено аз ще приседна,
ще се престоря, че втренчено гледам
и, преди в леглото уютно да легна,
ще изям търпеливо свойта вечеря…

Нищо. Може пък утре
да случа пауза от реклама
и в тази кратка петминутка
за своя ден все пак да разкажа…

09.03.2010 г.

СБЪРКАНИ ХОРА

ВРЕМЕТО

От нищо мен не ме е страх,
но да не беше времето…
Небето и земята ще сбера,
на цял свят ще поема бремето,
пред нищо няма да се спра…
Но да не беше времето…

Аз всичко мога да направя,
аз мога дом да построя,
да стъпвам мога по жарава!
Стрелката не мога само аз да спра…

Затуй аз непрестанно бързам
и гледам времето да изпреваря –
и моят пъп за слънцето е вързан –
затуй весден ме слънцето изгаря!

Опитвам се стрелката да подпра
с коравото си, яко рамо,
но виждам, че дори за миг да спра
и времето ме сваля на коляно.

Не знам дали съм уморен
от тази непрестанна битка,
не знам дали ще седна примирен

или ще бъда все за бой орисан…

О, знам – никой времето не е излъгал
тече то все тъй невъзвратимо…

Но ако мога да надникна

ей там, зад онзи ъгъл
със радост аз ще видя –
дори след времето – мен ще ме има.

12.03.2010 г.

ОТПЕЧАТАХ СЕ В ЗЕМНАТА ПРАХ

Отпечатах се в земната прах

и следата ми дълго след мене ще тътне.

Аз вървях потопен и във святост, и в грях,

и в бистри води се потапях, и в мътни.

Кат^, лък във Божата ръка аз бях

и с удари безброй се все пречисвах,

от радост и болка неспирно крещях

и детска главица в живота помилвах.

Следа оставих в земната жарава,

без страх преминал със нозете боси.

И бе денят от песен и от стих взривяван,

и болката аз на света все носех.

Получих щедростта на Бога строг,

тъй много дал на земния си син –

и слънцето и този луд възторг –

да ги превърна някога във стих.

Съхраних се като бабино халище,

във ракла за бъдното скътано.

И знам – не ще затрупат мен халите,

и няма да ме смаже туй време забързано.

И все заспалите в пътя събуждах,

и страстно все биех камбаната,

и злото от пътя човешки прокуждах,

и все оставаше незарастнала раната.

Създавах, създавах, създавах, творих,

създавах богатство необозримо.

В най-мрачните дебри аз слънце открих,

затуй, знам – ще дълго след мен да ме има.

Макар на земята недълго живях,

накарах света окол’ мене да тръпне.

Отпечатах се в земната прах

и следата ми дълго след мене ще тътне.

Във земната прах отпечатах се,

с безсмъртие денят ми е белязан.

Не се страхувам днес от залеза,

защото с трясък аз залязвам!

30.01.2010 г.

София

ЗЕМЯТА

Усещам
колко спокойно
ме чака земята….

Чувствам –
колко любовно
ме чака…
И зная –
този кът
не е част от мрака –
с кът светъл
ме чака
земята…
За светлия си син
запазила е
злачно, тучно
място…
Треви зелени
вечно
там са расли…
Заради мене…
И сигурно
от там
все тъй се вижда
небето –
безпределно ясно…
И, знам,
че всичко там
ще бъде
най-прекрасно…

Усещам
как спокойно
ме чака земята…
Не трепвам,
не питам
какво ще стане
по-нататък,
но знам –
все някога
ще се слеем

любовно
с земята…

11.03.2010 г.

БЕЗСМЪРТИЕ

Във добрата земя ще полегна
под добрите треви ще заспя,
топъл вятър над мен ще повее,
топла ласка ще плисне дъжда.

Към доброто небе ще политна
при добрите звезди ще се спра
и добрите звезди ще попитам
добре ли до днеска живях.

Добри хора ще дойдат при мене,
добро цвете ще ми засадят,
за добрите дела ще си спомнят,
за добрия човек ще скърбят.

Бяла птица ще кацне над мене,
бяла песен ще ми зареди,
песента за полята зелени,
за зелените вечни треви.

И брезата за мен ще заплаче,
ще заплаче добрата върба,
а и вятърът нежен ще стихне,
но едва ли ще стихне дъжда.

Във добрата земя ще полегна,
под добрите треви ще заспя,
цвят и камък за мен ще напомнят –
с цвят и камъни аз съм живял.

Май 2006 г.

БИТКА

Аз цял живот непрестанно воювам –
с простаци, с камъни и с догми.
Във битка аз дните погубвам,
със битка аз дните сурови запомням.

В бой непрестанно аз за децата си
дом красив съм изграждал.
С труд съм изкарвал аз хляба си
и в труд упорит аз стихове раждам.

И в тази непрестанна, вечна битка
тежкия камък с лекота аз повдигам
с лекота стената вечна иззиждам,
и, щастлив, аз думите дръзки намирам.

Но щом простакът вечен ме пресрещне,
със оглупялата си, вечна догма
става всичко в миг в света горещо,
спирам се пред туй препятствие огромно.

В зида на глупостта главата си разбивам,
в плесенясалата, вечна глупост!
Зида на глупостта все устрема спира
и нервите мои изпъва до лудост!

Но днес, събрал съм вече сили
и няма повече да се огъвам пред това,
дето вечно моя устрем спира –
със моя стих
зида на глупостта аз ще взривя!

16.03.2010 г.

* * *

Имам нужда нещо да ме стряска.
Имам нужда нещо да ме буди.
Като неведом птичи крясък
да пепелщ невери и заблуди.

Едва затихнал вопълът –
нов вопъл да изтръгне.
Преди да е отминал трясъкът –
с нов трясък бурята да гръмне.

И под краката ми земята да трепери.
И да се сриват камъни и догми.
Да разрушавам старите химери.
И с буря мен светът да ме запомни.

И никак аз не искам да е лесно,
макар и да се сгромолясвам,
все буря търся вечно,
а не спокойно, тихо място.

На неспокойството със силата съм аз дарен.
И с непокорния си дух все побеждавам.
И никога не ще съм победен,
макар да стъпвам по жарава...

21 август 2009 г.

* * *

Трудно е!
Но аз и този път пак ще успея!
Чудно ли?Аз винаги успявам!
Трудно е!
Но колкот’ по е трудно,
аз толкоз пу живея.

21 август 2009 г.

МОРЕТО

Никога
не съм виждал

бурно море –
как се мятат
вълните
и се сливат
вода и небе.

Но ме тегли
към тази стихия,
дето всичко руши,
към този
громол небивал
от стенещи вълни.
Все ме тегли

с тях да се слея,
да взема
от тяхната мощ,

от тяхната ярост
да взема
и да я превърна
в възторг!

Защото
край мене
много слънце
има
и толкоз
тихи дни,
но буря
все не ми
достига –
покоят
дните ми руши.

Затуй
все за морето
бурно аз
си мисля,
защото знам,
че да живея
в буря
все съм аз
орисан!

12.03.2010 г.

ПЪТИЩА

Не обичам да ходя по отъпкани пътища,

дето всички минават –

все нещо ме тегли да мина през тръните

и да стъпвам там, дето има жарава.

Не обичам да казвам казани думи,

дето всички намират,

затуй всеки ден в неотъпкани друми

слова неоткрити откривам.

Не може да трепва сърцето ми

от туй, дето всички вълнува.

Все нови чувства търся във дебрите,

дето карат духа да бушува.

И все по трънливите пътища

продължавам дръзко да стъпвам

и с труд аз неземните дарове – скъпите

от земната гръд пак откъртвам.

10.02.2010 г.

ДИВ ЦВЯТ

Щом пекне слънцето
и престават
птиците
на моя прозорец
да кацат.
Не искат
вече трошиците
от ръката ми

щедра оставени…
Не искат
питомия,
лесен хляб.
Отиват
да търсят дивия,
изсъхнал цвят.
Храна отиват
да търсят
в бодилите,
в студа да събират
своите семчици,
трънливите…

И аз като тях
все трудния път
си избирам,
най-тежките
камъни
с чука
аз разбивам,
в най-мрачното
най-светли
бисери откривам,
и на мен
не се лесния хляб
тъй услажда,

и все бързам
за там,
дето буря
се ражда!

11.03.2010 г.

Богатство

Богатство чудно аз съграждам
безценно и неуловимо.
Като дете във мъки аз го раждам.
Като небе е то необозримо.

24 август 2009 г.

* * *

Пред мен – стената,
бележникът – зад мен,
а аз – в средата.
И тъй е всеки ден.
И всеки ден аз търся стих
сред камък и бетони.
И каменните строфи може би
все някой ще запомни.

БЕЛЕЖНИКЪТ

Бележникът напръскан е със вар –

стои край мен той неизменно

и като с верен стар другар

споделям свойте откровения.

И всеки ден с надежда чака

да разгърна белите му листи,

и сигурно е тъжен вечер в мрака

ако през деня аз стих не съм написал.

Кат’ мен е от слънце обветрен,

с корици, груби кат’ мойте ръце.

И пиша във него унесен,

изливам във него тревожно сърце.

Със вар изпръскан е моят бележник.

Преминах толкоз тежки битки,

но все споделям с него чувства нежни

и слова най-красиви изписвам.

21.01.2010 г.

София

НЕ СЪМ ПОЕТ

Не съм поет-
аз просто пиша
за туй ,което трепва в мен
и всеки ден неспирно диша.

Не съм поет,
но искам да изкажа
чувствата си в стих

И знам, на тях, че ще се радва
и ще запомни някой, може би.

Не съм поет
и надали ще стана,
но съм щастлив, че има нещо

да тревожи сърдечната ми рана.

Когато пиша,
сричките аз не броя-
тъй, както дишам,
от мене думите струят

Напук наямба и хорея,
напук на всички правила
бушуват вечно бури в мене
и всеки ден превръщам ги в слова.

10.02.2010 г.

* * *

Аз пиша.

Напук на всички правила.

Тъй както дишам,
както тече река,
като полъх на вятър,
като стон на дете,
като вопъл отчаян,
като птичи напев

Почивам си, когато пиша
на римите в плен.
Уморявам се да пиша.
Кой ще разбере?

През сълзи аз пиша
и пиша с любов.
Не се свеня от сълзите.
Не намирам покой.

Човешкото в мене неспирно трепти.
И вечно изгарят ме чувствата.
Коленича в зелени треви –
Господи, колко е хубаво!
Благодаря ти, Господи!

16 април 2006 г. - Цветница

АЗ ВИНАГИ МОГА ДА ПИША

Аз винаги нося в сърцето си пламък
и винаги мога да пиша –
молив, лист и камък
стига пред мене да има.

Молив – по листа следа да оставя,
на думите огнени с пулса

и камък – сърцето човешко да сгрява,
да събужда неведоми чувства.

На прозореца стига птиче да пърха,
намерило с радост трошица
или снежинка в стъклото объркана
да блясва с мимолетна звездица.

Стига тревица край мене да има
или едва поникнало цвете,
или глас далечен на авлига
да изпълва с песен птича сърцето.

Да слушам в пролет капчука
или внуче край мене да тича,
или ручей пенлив да бълбука.
Аз винаги мога да пиша.

12.02.2010 г.

НАЧАЛОТО

Събудих се,
а от съня ми още звучеше:
”Умира в мене неизказан стих.”
С надежда тогава сърцето ми трепна

и се приготви за полет щастлив.

Отприщих отдавна потискани страсти,
почувствах тогава свободен духът,
прекрачих аз всичките земни прегради
и тръгнах в неведом и труден аз път.

И втори път почувствах, че се раждам,
забравих веч’ за земните злини,
и непознат аз свят започнах да изграждам,
денят с невероятни се изпълни светлини.

И с всеки ден по-малко на земята стъпвах,
и приближавах се със всеки ден до Бог,
в най-бистрите води душата си изкъпвах,
и слънцето деня изпълваше с възторг.

И тръгнаха към мене думи на талази,
и трябваше аз само да ги подредя,
и чувствах всеки ден как Бог ме пази,
и как с неземни трепети изпълваше духа.

И, знам, ще е изпълнен всеки ден със стих,
и под краката ми земята все ще тътне,
и греховете земни Бог ще ми прости
преди от земния ми клон да ме откъсне.

13.02.2010 г.

НЕ ЗА КРИТИЦИТЕ

Не за критиците
пиша аз своите стихове –

сред толкова много пишещи
не ще ги открият критиците.

Пиша за тез, дето тичат
всеки ден за нейде забързани.
И за сърцата самотни аз пиша,
и за тез, дето идват от бъдното.

Пиша аз за сърцата, големите,
моята любов готови да получат
и да търсят с мен истина в дебрите,
и на добро от мен да се учат.

Пиша за тез, които са вечно готови
от залеза огнен да се прехласнат
и с глави, дето стъпват изправени, горди,

и пред нищо ги те не прекланят.

И за тез аз винаги пиша,

в милостта, дето вярват, Божата,
и вечно носят Бог в сърцето си близко,

и от радост сълза да пролеят днес могат.

05.03.2010 г.

ОТКРОВЕНИЕ

Когато всеки ден с вълнение аз пиша
и свойте чувства в стихове разкривам,
за тез, които ще ги прочетат аз мисля –
в ръце как държат разтворена книга

и как до тях ще мойто откровение достига,
и ще ги чувствам до сърцето свое близко,
и с всеки ден приятели аз нови ще намирам,
чрез моя стих душа решили да пречистят.

И ще ги стопля аз с сърцето си огромно,
готов със радост на всички да го дам,
и, знам,за моите слова, че ще си спомнят,
дори кога след време стигна аз до Там.

И няма да бъдат те вечно самотни,
щом имат до тях такъв добър приятел,
който със стих сърцата нежни да стопли
и с стих да роди един тревожен мечтател.

Четете стихове мои, добри ми приятели,
от мен свободата чрез тях вий вземете,

и като мен откровено разкрийте душата си,
и вечно от мене частица в сърцата носете.

14.02.2010 г.

.ПРОПУСНАТИ СТРОФИ

Какъв съм грешник аз!

О, колко пропуснати строфи
край мене минали без жал
не оставили диря вживота.

Грехът сега нима ще отмия?

Не може нищо времето да върне.

И вместо да тъжа за дните отминали,
по-добре аз дните бъдни да прегърна.

Аз вече не трябва да спя –
денем и нощем трябва да пиша
за да узнае нявга света

как лава огнена съм дишал.

И думите пропуснати тогава

с по-силни думи ще заместя,
и всеки ден ще стъпвам по жарава,
и всяка дума лъч ще бъде блеснал.

13.02.2010 г.

БИОГРАФИЯ

Натрупвах в живота си земен аз опит –
научих как дом да изграждам,
пречиствам се с радост и болка,
от всеки аз удар по-силен се раждам.

Научих се как да отглеждам аз цвете,
научих се с труд да прощавам,
и да не пазя от болка нозете,
щом трябва да стъпвам в жарава.

Научих се в стих радостта да изказвам
и в слънцето дръзко да гледам,
щастлив да понасям сърдечната рана,
щом трябва през тръни да търся победа.

Разказвам живота си земен, тревожен
във стих всеки ден неуморно,
осланям се аз доверчиво на бога,
защото очите ми слепи отвори.

Биография мене нужна не ми е –
за пътя тревожен всеки от мен ще научи,
щом само разтвори моята книга
и трепне, отново в моите тайни заслушан.

За всички вече там съм разказал –
за стената безсмъртна от мен изградена,
за чувства, родени в дълбоките пазви
на мойта безкрайна душевна вселена.

19 февруари 2010 г.

НИВАТА

Тъй дълго
духовната си нива
разоравах…
Да я засея
с чисти семена…
И цял живот
я наторявах –
със светли
чувства,
с нежни пориви,
с тъга,
на болката
с живителния сок,
със вопъл тих,
със спомени,
с стремеж висок…

Посявах

семена
от неспокоен дух
и напоявах ги

със вяра
и с песен
на капчук…
И осолявах ги
с сълза…

И в тази
благодатна почва
покълваше
на моя стих
изостреният кълн,
към бъдното
насочен –
горчиво – сладък
кат пелин,
прекрасен
като сбъднат сън…

Затуй сега
във нея
всичко тъй буи

и всичко
в свежест зеленее,
и вечно
Слънцето струи…
И в тази
необятна нива

закъснелият
ми цвят цъфти
и с аромат
живота ми
упива,
и всеки ден
изпълва
със Зари…

12.03.2010 г.

ЗИМНИСТИХОВЕ

Аз целият сега съм стих -

няма камъни, няма стени,

няма топлите летни води –

ОТКРОВЕНИЕ

Когато всеки ден с вълнение аз пиша
и свойте чувства в стихове разкривам,
за тез, които ще ги прочетат аз мисля –
в ръце как държат разтворена книга

и как до тях ще мойто откровение достига,
и ще ги чувствам до сърцето свое близко,
и с всеки ден приятели аз нови ще намирам,
чрез моя стих душа решили да пречистят.

И ще ги стопля аз с сърцето си огромно,
готов със радост на всички да го дам,
и, знам,за моите слова, че ще си спомнят,
дори кога след време стигна аз до Там.

И няма да бъдат те вечно самотни,
щом имат до тях такъв добър приятел,
който със стих сърцата нежни да стопли
и с стих да роди един тревожен мечтател.

Четете стихове мои, добри ми приятели,
от мен свободата чрез тях вий вземете,

и като мен откровено разкрийте душата си,
и вечно от мене частица в сърцата носете.

14.02.2010 г.

САМ

Обичам да съм сам,

когато римите намирам

и да се взирам нейде там,

където думите извират.

Обичам да разказвам

за чувства съкровени

и да откривам в нежни пазви

дълбоки болки неродени.

Обичам да съм сам

със странните си мисли,

изгубен в този свят голям,

в мечти за бъдното улисан.

Дори и да съм сам,

аз никога не съм самотен,

защото вечно нещо там

в гърдите ми клокочи.

21.01.2010 г.

София

САМОТНИ СЪРЦА

Търсят се безкрайно сърцата,
търсят се...

Едно към друго стремят се,
стремят се...

С копнеж е сърцето изпълнено Негово,
тръпне в очакване Нейното,
пълно е с желание бедното,
с желание е пълна Вселената.

В самотно желание пулсират и двете,
в очакване вечно пулсират
и все не успяват те да се срещнат,
едно към друго все път не намират...

Не знае Той, че е Тя като Него в очакване,
не знае Тя как я търси Той трепетно,
самотен как чака в пространството
да я грабне в прегръдките шеметно...

С безброй тревожни, самотни сърца
и с болка е пълна днеска Вселената,
все търсят се и все не успява така
да се срещне сърцето Негово с Нейното...

26.02.2010 г.

ОГЛЕДАЛО

Кой съм аз?...
         Къде отивам?...
Добро ли е
         това, което върша?...
Сърцето ми
         се свива,
докато отговора търся...
Все тичам,
         искам
                   всичко да довърша...
Не спирам
         и не се прекършвам.
Но не намирам
         отговора – търся...

Бъдете огледало
на моята,
объркана понякога душа...
Бъдете ехо
на моя,
понякога самотен стон...

Кажете ми –
         аз ще ви повярвам...
Сърцето ми
         доверчиво се разтваря...
Помогнете ми
         в разгорещената жарава...
Ръцете си
         доверчиво аз протягам...
Стоплете ме,
         макар и да изгарям...
Бъдете ми
         тревожно огледало...

22.04.2010 г.

* * *

Имам нужда нещо да ме стряска.
Имам нужда нещо да ме буди.
Като неведом птичи крясък
да пепелщ невери и заблуди.

Едва затихнал вопълът –
нов вопъл да изтръгне.
Преди да е отминал трясъкът –
с нов трясък бурята да гръмне.

И под краката ми земята да трепери.
И да се сриват камъни и догми.
Да разрушавам старите химери.
И с буря мен светът да ме запомни.

И никак аз не искам да е лесно,
макар и да се сгромолясвам,
все буря търся вечно,
а не спокойно, тихо място.

На неспокойството със силата съм аз дарен.
И с непокорния си дух все побеждавам.
И никога не ще съм победен,
макар да стъпвам по жарава...

21 август 2009 г.

СЪЗДАТЕЛ

Аз съм създателят.
И по воля на Създателя
нов Едем съграждам днес.

Изграждам нещо скъпо за сърцата ни,
изграждам го от тухли, камък и копнеж.

И към стената земна
добавям аз неземен дух,
пристигнал от мечтата древна,
завинаги за да остане тук.

И в този луд строеж
весден ми Бог помага
и влива в дните ми копнеж,
и пази ме от злото недосяган.

Втъкавам в него нежни звуци,
преплитам ги с тревожен стих
и слънчеви прелитам думи –
за да греят и след мен дори.

Аз камъка вземам от земната гръд,
с любов и със пламък аз го накичвам,
с любов прегръщам аз камъка твърд
и пред прекрасния свят коленича.

19 февруари 2010 г.

МЯРКАТА БОЖА

В мярката Божа ти недей се бърка.
В Божата мярка недей се меси.
Говори с Бога, щом идеш във църква
и просто на ръката Божа се ти довери.

И когато плесница ти щедра получиш,
просто се ти, щастлив усмихни.
Благодари за урока, който днес си научил,
на справедливата Божа ръка благодари.

Вярвай, за теб тъй Бог всеки ден е загрижен
и с твоята болка Бог весден го боли,
и мисли за теб,
колкото не мислиш и ти днес самия,
над твоето щастие от тебе повече бди.

Затуй – довери се на мярката Божа,
на мъдростта безкрайна се ти довери
и щастлив бъди – щом съня ти тревожи,
ще изпълва Той вечно деня ти с зари.

14.03.2010 г.

ЛЪК

Аз лък съм в Божата ръка изпънат

и всичко в мен трепери като струна,

и всички сетива тревожно в мене тътнат –

живей душата ми в безкрайна буря.

Кат, хищник всеки ден се хвърлям –

създавам, създавам, създавам, творя,

да догоня времето все бързам

и да достигна Там преди да изгоря.

Още миг – ще се скъса в мене тетивата,

от лъка здрав трески ще захвърчат.

Ще се взривя, но пак не казвам ”стига”

и няма никога да спра аз насред път!

Изпъва ме всеки ден Бог безмилостно,

а все по-щастливо душата звънти.

И не питам аз ще устои ли тетивата,

защото знам, че Бог с безсмъртие ще ме дари.

29.01.2010 г.

София

Истински случай

В тоалетната се появи паяк,
по-точно – паячица.
Застана в ъгъла
и търпеливо зачака своя жених.

И ето – на третия ден
като в приказка
от нищото той се яви –
уж наперен, но плах.

Направи крачка
на другия ден – още две.
На третия приближи
и нежно докосна крачето й с длан.

И зачака фаталния миг.
На сутринта бе застинал
безмълвен и ням.
Застинал
в последната тръпка екстаз.

Тя бавно и тържествено
напускаше брачното ложе.

Отиваше да роди
своите влюбени паячки,
за да убиват
в името на живота.

Отиваше да роди
своите влюбени паяци,
за да умират
в името на любовта.

Април 2006 г.

ДЕЦАТА НАМИШКАТА

Край един голям строеж

в една прекрасна утрин,

в малка трапчинка в пясъка

видях новородени

три малки мишленца.

Те имаха прекрасни

кафяви гръбчета.

Навярно бяха деца на полската мишка.

Завираха те малките си муцунки

едно в друго

и упорито търсеха майчина гръд.

Аз стоях и гледах

прекрасните деца на мишката

и всеки миг очаквах

тя да дойде и да ги накърми.

Те също чакаха...

Доверчивите им сърчица вярваха,

че тя ще се завърне –

майките винаги се завръщат

при децата си...

Отчаяни от дългото чакане

Те запълзяха сред пясъка –

да търсят неведомото онова,

което носеше живот.

Направих ограда

за децата на мишката –

да не губят сили

в горещия пясък.

Направих покрив

за децата на мишката –

да не изгарят

под горещото слънце.

Все по-отчаяно тичаха те

в своето малко убежище,

все по-малко вярваха,

че майката ще дойде,

все по-безнадеждно

биеха малките им сърчица,

но все пълзяха и пълзяха...

А тя все не идваше...

Едва потрепваха с последни сили

уморените им крачета.

Най-жизненото мишле

все още успяваше да кръжи

около безпомощните си братчета

с надеждата да я срещне.

Край мене

децата на мишката умираха.

И аз, човекът, заплаках.

От нейде долетя хищна оса

и започна да се храни

с некърмените им телца.

А аз през сълзи

пишех стихове.

20.09.2009 г.

Икона

Аз с камъка воювам всеки ден
във тежка, непрестанна битка.
Не зная кой ще бъде победен,
но все поддържам каменния ритъм.

Аз с камъка воювам всеки ден
Воювам тежко, упорито
и виждам аз как ляга укротен
и в новото си ложе той притихва.

Аз камъка прегръщам всеки ден
и той със ласка ми отвръща,
отдръпвам се и гледам възхитен...
И камъкът в икона се превръща.

21 август 2009 г.

САМ

Обичам да съм сам,

когато римите намирам

и да се взирам нейде там,

където думите извират.

Обичам да разказвам

за чувства съкровени

и да откривам в нежни пазви

дълбоки болки неродени.

Обичам да съм сам

със странните си мисли,

изгубен в този свят голям,

в мечти за бъдното улисан.

Дори и да съм сам,

аз никога не съм самотен,

защото вечно нещо там

в гърдите ми клокочи.

21.01.2010 г.

София

ДЕТЕТО В МЕН

Детето в мен е живо още,
детето в мене не умира.
Дори в съня тревожен нощем
сърцето детско в мен пулсира.

Понякога детето в мене плаче,
от радост понякога крещи
понякога по уморените клепачи
текат все още детските сълзи.

Детето в мен е още живо.
Детето в мен понякога тъжи...
От мен детето няма да си иде,
додето земният ми път не отшуми.

29 април 2010

НЕ СПУСКАЙ ЗАВЕСИТЕ ВЕЧЕР

Не спускай завесите вечер,

не скривай звездите от мен –

да гледам покрова небесен,

от звездната бездна пленен.

Пак лунният лъч да ме милва,

във бледа тъга да трепти,

неземни слова да намирам,

щастливо сърце да тъжи.

В любовна тъга пак изгубен,

да диря надвечен покой,

в неведом аз свят да съм влюбен,

в безкрайния звезден покров.

Не спускай завесите вечер

пред жадния трепетен взор –

притихнал, с звездите далечни,

да слушам аз ангелски хор.

10.01.2010 г.

ДОКАТО МИГНЕШ

Докато мигнеш –
и денят от минал ...
Докато мигнеш –
и ето го утрото...
Докато мигнеш –
отминало детството...

Докато мигнеш –
децата пораснали...
Докато мигнеш –
и сбърчи се челото...
Докато мигнеш –

отминали страстите...
Докато мигнеш –
и ето го залеза...
Докато мигнеш –
и няма го утрото...

Докато мигнеш...

04.03.2010 г.

БРАЗДА

Скъсява се браздата ми,
скъсява,
и все по-рядко в нея семена

засявам…

Умалява денят ми,
умалява
и все по-малко слънцето
огрява…
Натъжава се сърцето,
натъжава,
и с всеки ден небето
приближава…

10.02.2010 г.

ВРЕМЕТО

От нищо мен не ме е страх,
но да не беше времето…
Небето и земята ще сбера,
на цял свят ще поема бремето,
пред нищо няма да се спра…
Но да не беше времето…

Аз всичко мога да направя,
аз мога дом да построя,
да стъпвам мога по жарава!
Стрелката не мога само аз да спра…

Затуй аз непрестанно бързам
и гледам времето да изпреваря –
и моят пъп за слънцето е вързан –
затуй весден ме слънцето изгаря!

Опитвам се стрелката да подпра
с коравото си, яко рамо,
но виждам, че дори за миг да спра
и времето ме сваля на коляно.

Не знам дали съм уморен
от тази непрестанна битка,
не знам дали ще седна примирен

или ще бъда все за бой орисан…

О, знам – никой времето не е излъгал
тече то все тъй невъзвратимо…

Но ако мога да надникна

ей там, зад онзи ъгъл
със радост аз ще видя –
дори след времето – мен ще ме има.

12.03.2010 г.

ЗЕМЯТА

Усещам
колко спокойно
ме чака земята….

Чувствам –
колко любовно
ме чака…
И зная –
този кът
не е част от мрака –
с кът светъл
ме чака
земята…
За светлия си син
запазила е
злачно, тучно
място…
Треви зелени
вечно
там са расли…
Заради мене…
И сигурно
от там
все тъй се вижда
небето –
безпределно ясно…
И, знам,
че всичко там
ще бъде
най-прекрасно…

Усещам
как спокойно
ме чака земята…
Не трепвам,
не питам
какво ще стане
по-нататък,
но знам –
все някога
ще се слеем

любовно
с земята…

11.03.2010 г.

СТРАХУВА СЕ СЪРЦЕТО МИ…

Страхувам се…
Пълно е сърцето ми
със толкоз доброта
и толкова любов
изгаря днес ръцете ми –
каквот’ докосна
ще го изгоря…

Страхувам се –
щом иска Бог
от мен Любов,
и щом изпълва
дните ми с добро,
и всеки ден

нов стих
в гърдите ми
покълва,
дали не съм
изпълнил
земната си мисия?...

Страхува се
сърцето ми объркано,
страхува се
сърцето ми добро,
че щом е тъй
забързано,
щом носи
толкова любов,
и щом
е толкоз близо
до светлоокия ми Бог,
Той може би
ще каже:
”Ела, обичам те!
Ела – да те прегърна!”

Какво тогава
аз да кажа,
загледан към звездите,
какво тогава аз
да Му отвърна?...

14.03.2010 г.

ВЯТЪРЪТ

Ще ме отвее вятърът,
ще ме отвее...
Ще ме отвее някога,
ще разпилее...

Ще се завърна с вятъра,
ще се завърна...
Ще се завърна някога
да ви прегърна...

Ще ви помилвам с вятъра,
ще ви помилвам...

И ще ме има всякога,
и ще ме има...

28.02.2010 г.

ЗАВЕТ

Когато свърши земният ми път,

приятелите, знам, при мен ще дойдат.

Със болка те за мен ще потъжат,

за младостта отминала ще си припомнят.

Ще спомнят за волните песни изпяти ,

за дните излълнени с смях,

за в стихове чувства изляти

и за солената в окото сълза.

И няма да мога тогаз да извикам:

“Не скърбете за мене, приятели.

Щастлив съм!

Изпълнена с обич си тръгва душата ми,

пътят ми земен в буря премина.

Затуй, не скърбете за мене, приятели,

а нашите песни запейте,

стоплете със песен душата ми

и болката в песен излейте.

Знам, ще ви мислят за луди,

но вие ми пейте, приятели!

Аз ще ви чуя!”

19.01.2010 г.

София

МОЛИТВА

Подкрепяй ръката ми, Господи,
ръката ми крехка подкрепяй
и подреди тъй живота ми,
че пред нищо аз да не трепвам.

И молива още щом хвана
радостен стих ми нашепвай,
сърцето щом стане на рана,
стопли го Ти с песен небесна.

Подкрепяй ръката ми, Господи,
аз камъка тежък да вдигна.
А щом се завърна от похода
главицата детска да милвам.

Научи мене – грешника, Господи,
как да помагам на ближния,
дето все влачи хомота си,
тъй не разбрал Твойта истина.

И ме пази да не кривна аз, Господи,
лесно от пътя Ти праведен
и все нашепвай в ухото ми
как да опазя душата си.

Благодаря Ти за болката вчерашна,
благодаря Ти за всичко аз, Господи,
благодаря, че обичаш мен, грешника,
и за сълзата солена в окото ми.

18 август 2009 г.

БЕЗСМЪРТИЕ

Във добрата земя ще полегна
под добрите треви ще заспя,
топъл вятър над мен ще повее,
топла ласка ще плисне дъжда.

Към доброто небе ще политна
при добрите звезди ще се спра
и добрите звезди ще попитам
добре ли до днеска живях.

Добри хора ще дойдат при мене,
добро цвете ще ми засадят,
за добрите дела ще си спомнят,
за добрия човек ще скърбят.

Бяла птица ще кацне над мене,
бяла песен ще ми зареди,
песента за полята зелени,
за зелените вечни треви.

И брезата за мен ще заплаче,
ще заплаче добрата върба,
а и вятърът нежен ще стихне,
но едва ли ще стихне дъжда.

Във добрата земя ще полегна,
под добрите треви ще заспя,
цвят и камък за мен ще напомнят –
с цвят и камъни аз съм живял.

Май 2006 г.

ЧАШАТА

От чашата пълна

всеки ден с радост отпивам –

и зная аз – няма да свърши

в нея билката сладко – горчива.

И колкот’ по-жадно от чашата пия,

и сладкият сок изпълва духът ми,

толкоз по-щедро Бог я долива

и с трепети нови вълнува денят ми.

Всеки ден целувам ръката аз, Божата,

дето деня ми слънчев дарява,

и дето нощем съня ми тревожи,

а денем тъй щедро препълва ми чашата.

10.02.2010 г.

РАЗПИЛЯНА

Не спирай ти!
Докосвай ме, докосвай!
Стенание
         от мене изтръгни
и вик,
         и вопъл!
В очакване
         снагата ми
                   крещи!

На пръстите си
негата ти носиш...

Не спирай ти,
         докосвай ме,
                   докосвай!...
Не спирай ти,
         разтърсвай ме,
                   разтърсвай!
Не ме жали!
         Разкъсвай ме!
                   Разкъсвай!

.........................................

И след туй...
         не ме събирай...
Остави ме разпиляна...
Безкрайно
         в нега да се нирвам...

Остави – да бъда
разтворена рана –
по-лесно ти да ме намираш...
Искам тъй да си остана...

Не ме събуждай –
         да остана
                   цвете
                            сред поляна...

Моля те,
не ме събирай...
Остави ме
разпиляна...

16 май 2010 г.

ВЪЗДИШКА

(Несбъднат грях)

– Искаш ли
да видиш
колко съм хубава?...

Онемях...
Заседнаха
в гърлото
думите...

Не посмях
         да я докосна
                   безумно...
Че е грях...
А беше
         толкова
                   хубава...

29 април 2010
3 часа, пълнолуние

Послание

Тъй дълго всеки ден ме чакаш
и питаш ме защо съм уморен,
когато се завръщам в здрача –
ти просто днес не беше с мен.

Тъй си самотна
през дългия ден...
А всичко е тъй просто –
бъди просто с мен.

Ти все се страхуваш
за бъдния ден,
а нощем будуваш,
не вярваш във мен.

През дългите нощи
все мисля за теб,
а всичко е тъй просто –
ти просто вярвай в мен.

Получа ли болка,
от друг наранен,
то е, защото
не си била с мен.

Дори и да тръгна
от друга пленен,
аз, знай, ще се върна
и пак ще си смен.

Изгубен в заблуда,
в невяра сломен,
аз пак ще съм влюбен
додето си с мен.

Макар да ме виждаш
все тъй устремен,
аз пак те намирам,
ти пак си до мен.

Ти често се питаш
”Защо е студен?”,
но пак ме обичаш
и пак си до мен.

Покоят ме тревожи,
за покой не съм роден,
затуй докато можеш
гони покоя в мен.

Додето те има,
повтаряй ти този рефрен.
И в лято, и в зима
ти знай – ще си с мен.

Когато ти видиш
нов свят съграден,
недей да се чудиш –
за теб е и мен.

Юли 2009 г.

НЕ МЕ ВИНИ

Не ме вини
за туй, че все към тебе бързам
и не тъжи,
че, закъснял, при тебе аз се връщам.

На толкова гари трябва да спра
преди да дойда в твоя пристан,
преди за миг да поспре се духа,
все към тебе да бърза орисан.

Не ме вини,
че утре пак ще съм далеко –
посред мъгли –
във мисли за теб съм пак аз унесен.

На толкова хора аз ще съм нужен,
на толкова хора ще стопля деня,
преди да се върна за отдих заслужен,
преди, уморен, при теб да се спра.

Не ме вини,
сърцето ми е тъй голямо –
ще изгори,
щом трябва на теб да го давам аз само.

Движение вечно, знай, аз съм.

Щастлив съм, че трябвам още аз на света,
че съм нужен на тоз свят прекрасен –
извинявай, че при тебе не мога да спра.

19 февруари 2010 г.

БЪДИ

Бъди като залива тих,

във който аз след буря се завръщам.

Бъди като ручей пенлив,

във който в тежък ден се изкъпвам.

И икона безсмъртна бъди –

коленичил пред теб се пречиствам.

Бъди ти спокойни води

и далечна бъди ти, и близка.

И скала бъди ти за мен

непристъпна,

та доде стигна до теб –

все едно по жарава съм стъпвал.

Бъди ти все тъй недостъпна,

та всеки ден за теб да воювам

и пред теб да се спира дъхът ми,

и ума си по теб да изгубвам.

И извор в пустиня бъди –

аз да съм жадният пътник,

живителна влага в тебе открил.

И деня тревожи,и сънят ми.

Бъди ти плачуща върба,

над мене нежните вейки склонила.

За миг под теб да потъжа,

за нов път от теб да взема сила.

Бъди за мене нежен бриз,

от морето дошъл необятно,

на рамо мъжко да потъжи

и никога ти се не връщай обратно.

Бъди за мене нежен бриз,

винаги готов да помилва

и намирай в мен, както преди

и нежен дух, и чувства силни.

И леглото бъди ти примамно –

умореното тяло в теб да почива,

да чезна в мгновенье безкрайно

и никога от теб да си не отивам.

Бъди ти безкрайно поле.

И грешна бъди ти, и свята,

та доде стигна до теб,

във болка аз да се мятам.

22.01.2010 г.

София

НЕ МЕ ОСТАВЯЙ

Не ме оставяй без теб,
не оставяй !
в това безкрайно поле
забравен –

ще се изгубя кат малко дете
изоставен,
ще изгори любовта в мен
кат жарава,
ще скитам от тебе ранен
и забравен,
от спомен неведом пленен

и раняван,
от топлотата ти свята лишен
да изгарям…

В мечтата за новия ден
се надявам,
да бъда отново от теб
утешаван,
да не бъда никога веч
натъжаван.

Под това безкрайно небе

ми прощавай –
аз с този любовен рефрен
те възпявам.

06.02.2010 г.

НЯКОЙ МИСЛИ ЗА ТЕБ…

Хубаво е, додето се луташ,
да знаеш, че някой мисли за теб…
Хубаво е, когато се трудиш,
да има някой, който мисли за теб…

Хубаво е, когато ти страдаш,
да знаеш, че някой мисли за теб…

Хубаво е, когато се радваш,
някой да се радва заедно с теб…

И, когато от болка ти плачеш,
да има кой с теб да потъжи,

да оближе прясната рана
и нечие сърце от твойта болка да боли…

14.03.2010 г.

Имам нужда от теб –
толкоз днес ми е трудно
и е днес толкоз хубаво,
че искам да го споделя с теб.

Искам и ти да подкрепяш ръката ми –
не ми стига, че стои зад мен Бог
и всеки ден препълва ми чашата,
и измерва ме с погледа строг.

Ти ми трябваш сега –
не ще се справя без теб.
Ще се опра на твоята крехка ръка
и, по-силен, ще тръгна отново напред.

14.03.2010 г.

БУРЯ

Ела –
да гледаме заедно бурята!

Сега –
не чакай за утре!
Така –
да се вятърът втурне!

И там –
нас с листата да грабне!

Тогаз –
небето нека да падне!
В дъжда –
да се люшнат мокри телата!
В екстаз –
да се слеем луди с земята!

Ела!
Сега!
Не чакай за утре!

04.03.2010 г.

НЕ СПУСКАЙ ЗАВЕСИТЕ ВЕЧЕР

Не спускай завесите вечер,

не скривай звездите от мен –

да гледам покрова небесен,

от звездната бездна пленен.

Пак лунният лъч да ме милва,

във бледа тъга да трепти,

неземни слова да намирам,

щастливо сърце да тъжи.

В любовна тъга пак изгубен,

да диря надвечен покой,

в неведом аз свят да съм влюбен,

в безкрайния звезден покров.

Не спускай завесите вечер

пред жадния трепетен взор –

притихнал, с звездите далечни,

да слушам аз ангелски хор.

10.01.2010 г.

* * *

На К.

Усмихни се!

         Толкова е просто...
Изправи се –
         небето да докоснеш...
Звездите
         в сърцето си носиш...
Смири се
         и всичко ще можеш.
Намери се
         сред морето от вопли...
Обърни се –
         да те докосна...
Усмихни се –
         толкова е просто...

22 април 2010 г.

* * *

Искам
         да ме няма...
Да ме няма
         дълго...
За да се
         завръщам...
За да мога
         да те срещна...

17 април 2010 г.

***

Уморяваш се от странните ми мисли.
аз със странните си мисли съм щастлив.

И от странни дела съм улисан,
и вървя през света доверчив.

14 февруари – Свети Валентин

Оказана ми е голяма чест -
бавач да бъда на малката Кристина.
Затуй останах вкъщи днес,
в уюта тих на топлата камина.

До мене гука малкото телце
с усмивка щедра на лицето,
размахва весело ръце
подритва радостно с крачета.

А на ръце като я взема само
и песен като й запея
до мен се гушва като птиче малко,
доде заспи със песен я люлея.

Над съня ти бдя, чаровна моя –
в съня усмивката да не загубиш,
защото с таз усмивка твоя
ще побеждаваш и ще любиш.

ДЯДО

“Дядо” – казва малкото дете.

“Дядо” – казва малкото ми внуче.

Дядо детски приказки чете,

дядо на добро ги учи.

“Дядко, колко те обичам”–

казва ми Кристина.

“Дядко, колко си добричък” –

весело ми казва Филип.

Знам, ще порасте Кристина,

като дядо стихове ще пише.

Ще ми подари картина,

щом като порасне Филип.

Но сега край мене тичат

весели и Филип и Кристина.

Като братчета се те обичат –
в смях и този ден премина.

Тъй щастлив е днеска дядо,
с внук до него и със внучка,
и затуй сърцето му е младо,
и затуй той на добро ги учи.

06.02.2010 г.

ДЪГА

Заплака малката Кристина –
”Не можах да видя, дядо, дъгата.”
Тъй бързо дъждът е отминал –
остана сал мокра земята.

Не плачи, моя малка Кристина –
толкова много години те чакат.
Дъждове толкоз много ще има –
ще видиш отново дъгата.

Ще имаш много слънчеви дни
и бури много в живота ще има –
ще има за какво да тъжиш,
но ще има и кого да обичаш.

Ще бъдеш и свята, и грешна...
Но най-щастлива ще бъдеш, когато
бурята слънцето срещне
и роди този сблъсък дъгата.

31.03.2010 г.

РАЗПЛАКАНО ВНУЧЕ

Разплакано си тръгна мойто внуче.
Тръгна си разплакана Кристина
за дядо, дето стихове я учи,

за баба,що я с приказки приспива.

Усмивката сълза на бузката смени,

и устната сърдито се намръщи,
и тъжни са сега зелените очи –
разплакана си тръгна от дядовата къща.

Но, знам, ще се усмихне пак Кристина,
ще се завърне звънкият и смях

и слънцето сълзата ще отмие,
и с радост ще се върне пак при нас.

И по тревите радостно ще тича,
и ще нагазва в бистрите води,
и от очите детски щастие ще блика,
ще има във очите сал от щастие сълзи.

17.02.2010 г.

СВЕТЪТ Е ПРЕКРАСЕН

Гущерче малко в тревата пълзи,

мушица с надежда то чака,

а после се къпе в зелени треви

и шепне: ,,Светът е прекрасен!”

Мощен орел като облак лети.

Небето той пори със радост.

Размахва крила над поля и гори

и казва: ,,Светът е прекрасен!”

Пъстървата пъстра във ручей играй.

Водата обгръща я с ласка.

Познала на бурята страшния знак,

прошепва: ,,Светът е прекрасен!”

От стих и от песен кръвта ми шуми

и става денят ми по-ясен.

Навеждам се аз и над бистри води

и чезна във тоз свят прекрасен.

От изгрева ведър немея,

от залеза аз се прехласвам,

като птица в небето се рея

и става светът по-прекрасен.

И, омагьосан, в тревите пълзя,

издирвам аз думи неясни,

от радост неземна неспирно крещя,

защото светът е прекрасен!

Септември 2009 г.

СТРУНАТА

Какво прекрасно нещо е животът.
Едва докоснеш струната
и в миг, симфония от звуци,
от багри и от чувства,
симфония от светлина
започва да звучи…
Изпълва се светът със птича глъч
със плиснал детски смях
се той изпълва
и ще пробий тогаз мъглите

                     слънчев лъч,
и нова радост във сърцата
                     ще покълне...

И толкова е лесно
             да откриеш думата,
и всичко е тъй просто…
Просто трябва да намериш
                             струната…
И да я докоснеш!

16.03.2010 г.

МОЯТ ДЕН

С тревата под мен,
с реката до мен,
под хълма зелен
и с птици над мен,
в Балкана свещен,
от изгрев зарен,
на утрото в плен
и с залез червен,
със вяра граден,
с любов надарен,
от бриз оветрен,
от стих осенен,,
за теб и за мен
е той – моят ден.

16 април 2006 г.

СЛУХОВ АПАРАТ

Аз, грешникът

Грехове много в живота съм вършил
и дано Бог за тях да прости ми.
Но когато се вгледам във бъдното
виждам грях със страшно име.

Ще се изправя пред Бога аз – грешникът,
присъдата страшна да чуя,
ще разлисти той строго бележника
да намери сина си загубен.

И със свойта суровост безмилостна
ще попита мен – низшия
”Де, сине, твоите стихове,
останали тъй недописани?

Тъй дълго в ухото нашепвах ти
с Моята щедрост безмерна,
а ти все прахосваше дните си,
пътя към Мен ненамерил.

Все градеше ти своите зидове,
към тях прикован със оковите,
а не дописа ти вечните стихове,
дето нашепвах в ухото ти!”

Ще коленича пред Него смирено аз
Ще измия нозе Му с сълзите си
и ще помоля за прошката
и ще се слея с звездиците.

21 Август 2009 г.

ВЪЗДИШКА

(Несбъднат грях)

– Искаш ли
да видиш
колко съм хубава?...

Онемях...
Заседнаха
в гърлото
думите...

Не посмях
         да я докосна
                   безумно...
Че е грях...
А беше
         толкова
                   хубава...

29 април 2010
3 часа, пълнолуние

РАЗПИЛЯНА

Не спирай ти!
Докосвай ме, докосвай!
Стенание
         от мене изтръгни
и вик,
         и вопъл!
В очакване
         снагата ми
                   крещи!

На пръстите си
негата ти носиш...

Не спирай ти,
         докосвай ме,
                   докосвай!...
Не спирай ти,
         разтърсвай ме,
                   разтърсвай!
Не ме жали!
         Разкъсвай ме!
                   Разкъсвай!

.........................................

И след туй...
         не ме събирай...
Остави ме разпиляна...
Безкрайно
         в нега да се нирвам...

Остави – да бъда
разтворена рана –
по-лесно ти да ме намираш...
Искам тъй да си остана...

Не ме събуждай –
         да остана
                   цвете
                            сред поляна...

Моля те,
не ме събирай...
Остави ме
разпиляна...

16 май 2010 г.

БУРЯ

Ела –
да гледаме заедно бурята!

Сега –
не чакай за утре!
Така –
да се вятърът втурне!

И там –
нас с листата да грабне!

Тогаз –
небето нека да падне!
В дъжда –
да се люшнат мокри телата!
В екстаз –
да се слеем луди с земята!

Ела!
Сега!
Не чакай за утре!

04.03.2010 г.

ЖЕНИТЕ

Жените на знаят колко са хубави...
Жените не знаят това,
но въпреки туй ни погубват,
омагьосват ни с свойте тела.

Не знаят жените колко са хубави,
но ние прекрасно знаем това
и пристъпваме ний вечно влюбени
в греховните техни тела.

24.04.2010 г.

НЕ МЕ ВИНИ

Не ме вини
за туй, че все към тебе бързам
и не тъжи,
че, закъснял, при тебе аз се връщам.

На толкова гари трябва да спра
преди да дойда в твоя пристан,
преди за миг да поспре се духа,
все към тебе да бърза орисан.

Не ме вини,
че утре пак ще съм далеко –
посред мъгли –
във мисли за теб съм пак аз унесен.

На толкова хора аз ще съм нужен,
на толкова хора ще стопля деня,
преди да се върна за отдих заслужен,
преди, уморен, при теб да се спра.

Не ме вини,
сърцето ми е тъй голямо –
ще изгори,
щом трябва на теб да го давам аз само.

Движение вечно, знай, аз съм.

Щастлив съм, че трябвам още аз на света,
че съм нужен на тоз свят прекрасен –
извинявай, че при тебе не мога да спра.

19 февруари 2010 г.

БЪДИ

Бъди като залива тих,

във който аз след буря се завръщам.

Бъди като ручей пенлив,

във който в тежък ден се изкъпвам.

И икона безсмъртна бъди –

коленичил пред теб се пречиствам.

Бъди ти спокойни води

и далечна бъди ти, и близка.

И скала бъди ти за мен

непристъпна,

та доде стигна до теб –

все едно по жарава съм стъпвал.

Бъди ти все тъй недостъпна,

та всеки ден за теб да воювам

и пред теб да се спира дъхът ми,

и ума си по теб да изгубвам.

И извор в пустиня бъди –

аз да съм жадният пътник,

живителна влага в тебе открил.

И деня тревожи,и сънят ми.

Бъди ти плачуща върба,

над мене нежните вейки склонила.

За миг под теб да потъжа,

за нов път от теб да взема сила.

Бъди за мене нежен бриз,

от морето дошъл необятно,

на рамо мъжко да потъжи

и никога ти се не връщай обратно.

Бъди за мене нежен бриз,

винаги готов да помилва

и намирай в мен, както преди

и нежен дух, и чувства силни.

И леглото бъди ти примамно –

умореното тяло в теб да почива,

да чезна в мгновенье безкрайно

и никога от теб да си не отивам.

Бъди ти безкрайно поле.

И грешна бъди ти, и свята,

та доде стигна до теб,

във болка аз да се мятам.

22.01.2010 г.

София

Послание