Не ще ми стигне времето...
Да свърша имам толкова неща,
а времето не ще ми стигне –
ще пламне трескавата ми глава
или сърцето с грохот ще изригне.
Да свърша имам толкова неща,
макар труда си не спестих –
остана тука недовършена стена,
а там ме чака недописан стих.
Стената ще довърши друг зидар
челото потно като брише,
но нямам толкова добър другар
стиха пресекнал да допише.
Ще се захлопне пътната врата
преди да е изминат пътя
и ще останат неизмити от прахта
неясни спомени и чувства скъпи.
И ще напиша още някой стих,
главица детска ще помилвам...
А любовта, която не спестих,
ще пламне ли по-силно?
И забелязал вече залеза,
аз бързам всичко да довърша,
но най-голямата мечта
мелачката на времето ще скърши.
Дали с последния си тласък аз
нов връх ще мога да достигна?
Дали, надвил умората,
храм нов ще мога да издигна?
Не ще ми стигне времето
за толкова неща бленувани
и вечно аз ще нося бремето
на всичките мечти изгубени.
ВЯТЪРЪТ
Ще ме отвее вятърът,
ще ме отвее...
Ще ме отвее някога,
ще разпилее...
Ще се завърна с вятъра,
ще се завърна...
Ще се завърна някога
да ви прегърна...
Ще ви помилвам с вятъра,
ще ви помилвам...
И ще ме има всякога,
и ще ме има...
28.02.2010 г.
ГРЯХ
Потрепва понявга сърцето ми, грешното,
когато във пътя си погледи огнени срещам,
потрепва тревожно сърцето ми, земното,
щом грехът първороден пред мен се изпречва.
Потрепва духът, смутен от звънките токчета,
и свива се в мисъл греховна духът,
и женска плът смущава ми нощите,
греховни лъчи във нощта ми струят.
И крача в света, изпълнен с прекрасните грешници,
и прекланям се аз пред тез, дето носят греха,
и изпълват с копнеж сърцата ни, земните,
пред тез, донесли на живота ни земен цвета.
Със грешници днес е изпълнен светът,
всеки ден с греховни изпълнен е ласки,
край греха всеки ден тревожно всички кръжат
и затуй е светът, може би, тъй прекрасен.
19 февруари 2010 г.
ЖЕНИТЕ
Жените не знаят колко са хубави...
Жените не знаят това,
но въпреки туй ни погубват,
омагьосват ни с свойте тела.
Не знаят жените колко са хубави,
но ние прекрасно знаем това
и пристъпваме ний вечно влюбени
в греховните техни тела.
24.04.2010 г.
НА ЕДНА НЕПОЗНАТА
Аз не зная коя си...
Не знаеш ти кой съм...
Срещам те само в съня си
И само насън те докосвам...
Аз не искам да знам
кого целуваш днес
и с кого си лягаш вечер...
Стоя пред теб кат’ дете
и с очите на дете те гледам...
Ти преобърна в мене света...
Моля ти се, подреди го...
Не ме изоставяй така
умълчан и безимен...
Колко е тъжно това...
Тръгвам си днес аз от теб
още преди до теб да съм стигнал
с безброй неказани слова...
И ставаш само миг отминал...
12.2010г.
БЪДИ
Бъди като залива тих,
във който аз след буря се завръщам.
Бъди като ручей пенлив,
във който в тежък ден се изкъпвам.
И икона безсмъртна бъди –
коленичил пред теб се пречиствам.
Бъди ти спокойни води
и далечна бъди ти, и близка.
И скала бъди ти за мен
непристъпна,
та доде стигна до теб –
все едно по жарава съм стъпвал.
Бъди ти все тъй недостъпна,
та всеки ден за теб да воювам
и пред теб да се спира дъхът ми,
и ума си по теб да изгубвам.
И извор в пустиня бъди –
аз да съм жадният пътник,
живителна влага в тебе открил.
И деня тревожи, и сънят ми.
Бъди ти плачуща върба,
над мене нежните вейки склонила.
За миг под теб да потъжа,
за нов път от теб да взема сила.
Бъди за мене нежен бриз,
от морето дошъл необятно,
на рамо мъжко да потъжи
и никога ти се не връщай обратно.
Бъди за мене нежен бриз,
винаги готов да помилва
и намирай в мен, както преди
и нежен дух, и чувства силни.
И леглото бъди ти примамно –
умореното тяло в теб да почива,
да чезна в мгновенье безкрайно
и никога от теб да си не отивам.
Бъди ти безкрайно поле.
И грешна бъди ти, и свята,
та доде стигна до теб,
във болка аз да се мятам.
22.01.2010 г.
София
БЕЗСПОКОЙСТВО
Имам нужда нещо да ме стряска.
Имам нужда нещо да ме буди.
Като неведом птичи крясък
да пепелщ невери и заблуди.
Едва затихнал вопълът –
нов вопъл да изтръгне.
Преди да е отминал трясъкът –
с нов трясък бурята да гръмне.
И под краката ми земята да трепери.
И да се сриват камъни и догми.
Да разрушавам старите химери.
И с буря мен светът да ме запомни.
И никак аз не искам да е лесно,
макар и да се сгромолясвам,
все буря търся вечно,
а не спокойно, тихо място.
На неспокойството със силата съм аз дарен.
И с непокорния си дух все побеждавам.
И никога не ще съм победен,
макар да стъпвам по жарава...
21 август 2009 г.
НА ЕДНИ УСТНИ РАЗСТОЯНИЕ
Притисни ме така!
Да се слеят луди телата!
Без да стигат до Там –
да останем жива жарава!
Остави ме така –
на едни устни разстояние...
Да изгаря плътта,
полудяла в очакване!
Докосни ме едва...
Да стана нежен вопъл,
спрял се там на ръба,
опиянен от докосване...
Остави ме така...
Искам времето да спре
в твоята нежна ръка...
Да стана безкрайно море,
дето жадно чака брега...
Моля ти се, омагьосай ме!
Да остана така!
О, не спирай! Докосвай ме!
Да не гасне страстта!
Лъчи от мене струят...
Аз съм нежно сияние...
Остави ме така...
На едни устни разстояние...
16.01.2011 г.
АКО МОЖЕШЕ
Ако можеше
само да се обичаме,
опиянени
от вечно привличане...
Ако можеше
да забравим
ний грижите...
Ако можеше
към недостижимото
да не тичаме...
Ако можеше
да сме свободни
като птичките...
Ако можеше
само да се обичаме...
Ако можеше...
16 май 2010 г.
Аз пиша.
Напук на всички правила.
Тъй както дишам,
както тече река,
като полъх на вятър,
като стон на дете,
като вопъл отчаян,
като птичи напев
Почивам си, когато пиша
на римите в плен.
Уморявам се да пиша.
Кой ще разбере?
През сълзи аз пиша
и пиша с любов.
Не се свеня от сълзите.
Не намирам покой.
Човешкото в мене неспирно трепти.
И вечно изгарят ме чувствата.
Коленича в зелени треви –
Господи, колко е хубаво!
Благодаря ти, Господи!
16 април 2006 г. - Цветница
ЕЛА 2
Ела! Бедрата ми в очакване горят
и всяка фибра в мен трепери!
В очакване набъбва свежата ми гръд
и чака в луд копнеж да я намериш.
Ела! И устни впий в набъбналата гръд –
по–силно в мен страстта да пламне.
Ела! Разкъсай жадната ми плът!
Ела! Взриви смълчаното очакване!
01.2011г.
