БЪДИ

Бъди като залива тих,

във който аз след буря се завръщам.

Бъди като ручей пенлив,

във който в тежък ден се изкъпвам.

И икона безсмъртна бъди –

коленичил пред теб се пречиствам.

Бъди ти спокойни води

и далечна бъди ти, и близка.

И скала бъди ти за мен

непристъпна,

та доде стигна до теб –

все едно по жарава съм стъпвал.

Бъди ти все тъй недостъпна,

та всеки ден за теб да воювам

и пред теб да се спира дъхът ми,

и ума си по теб да изгубвам.

И извор в пустиня бъди –

аз да съм жадният пътник,

живителна влага в тебе открил.

И деня тревожи, и сънят ми.

Бъди ти плачуща върба,

над мене нежните вейки склонила.

За миг под теб да потъжа,

за нов път от теб да взема сила.

Бъди за мене нежен бриз,

от морето дошъл необятно,

на рамо мъжко да потъжи

и никога ти се не връщай обратно.

Бъди за мене нежен бриз,

винаги готов да помилва

и намирай в мен, както преди

и нежен дух, и чувства силни.

И леглото бъди ти примамно –

умореното тяло в теб да почива,

да чезна в мгновенье безкрайно

и никога от теб да си не отивам.

Бъди ти безкрайно поле.

И грешна бъди ти, и свята,

та доде стигна до теб,

във болка аз да се мятам.

22.01.2010 г.

София

АКО МОЖЕШЕ

Ако можеше
            само да се обичаме,
опиянени
            от вечно привличане...
Ако можеше
            да забравим
                        ний грижите...

Ако можеше
            към недостижимото
                        да не тичаме...

Ако можеше
            да сме свободни
                        като птичките...

Ако можеше
            само да се обичаме...

Ако можеше...

KAMЪКЪТ

Издирвам аз цял живот камъка,
докосвам го топло и нежно,
докосвам го всеки ден пламенно,
а още не съм го намерил...

Избирам аз всеки ден камъка –
ту жълт, ту бял,ту черен.
Повдигам го всеки ден с рамото,
а още несъм го намерил...

Ще угасне, знам, някога пламъка,
дето тъй рано намерих.
И, знам, ще намеря аз камъка,
чак кога легна под него ...

 Октомври 2010г.

СЪНИЩА

Понякога сънувам, че летя,

понякога в съня си плача.

Покланям се пред шеметна скала

или самотен се изгубвам в здрача.

И все тече в съня ми вечната река,

и патици кръжат във нея,

и все ме мами недостигната звезда –

дори в съня не спирам да живея.

И детски смях в съня си чувам,

и птичи глас в съня звучи,

и все към бъдното пътувам,

неземен химн в кръвта шуми.

И все изграждам новата си къща,

и все дописвам неизказан стих,

и младостта в съня ми все се връща,

и все от чужда болка ме боли.

И свойте ученици все тъй уча

и от беда ги все спасявам.

Сънувам често смеещо се внуче

как тича по зелената морава.

Изгубеният бащин дом сънувам,

сънувам натежалите от плод лози

и облаче в небето нейде плува,

и го изпращам с плачещи очи.

И все по-често във съня си плача,

и все по-рядко във съня летя,

и все по-рядко във съня жена ме чака,

и все по-често във съня тъжа.

12.12.2009 г.

София